Времето минава.
След две години пауза ти пиша, за да ти кажа, че съм добре.
Не съм станал по-организиран.
Не съм станал и баща.
Не съм заминал, не съм и останал и каквото и да изглежда, че правя в момента, душата ми е някъде на плажа на екватора през януари на шезлонга под чадъра със слушалки на ушите слушайки релаксираща музика. Тогава, когато тялото ми не изгражда псорятична стена, за да се предпази от глупостта ми.
Връщам се обратно в страната, която е родина и разбирам че пак съм нагърбен с много отговорности, които не са мои.
Някога преди 12 години единственото нещо, което си бях пожелавал бе, когато съм най-щастлив да умра.
Дойде и тоя ден и осъзнах, че ми се живее. Плаках. Така, както преди 5 години.
Сега нова идея ми осени главата, но е от същата серия.
И няма смисъл да я споделям.
Имам решение - да приема всички мисли и идей, да ги оставя и врмето ще покаже коя струва и коя не нещо.
Стъпка по стъпка, няма да стане всичко изведнъж, както ми се иска.
По-спокоен съм.
Повече неща имам. Повече неща нямам, но ценя тези които имам.
Гушкам те и те обичам Калине.
iForza del Destino
